Асен Минчев

Ванкувър 2010 е само повод. Защото освен представянето ни в Канада има и по-голям проблем - състоянието на зимните спортове у нас. От чиято сериозност неизбежно стигаме до още по-голям проблем - концепцията за целия спорт. И още по-лошо - има ли такава изобщо?
Без да твърдя, че съм чул, видял и прочел всички появили се вече коментари за българите във Ванкувър'10, допадна ми позицията на председателя на БФ по биатлон Васил Тончев. И по-точно в частта й, че не е реално да искаме повече при обективното състояние на зимните ни спортове.
Ето защо.
Успехите на Георги Димитров в алпийските ски започнаха още преди изграждането на първия ски лифт - "Заека" на Витоша през 1953 г., а олимпийският им връх дойде само 2 г. по-късно, в Кортина д'Ампецо'56. Петър Попангелов спечели първата ни европейска титла в ските за юноши (1976 г.), Европейската купа (1977), извоюва победа за Световната купа (1980), олимпийското 6-о място в Лейк Плесид'80 и в Сараево'84 не защото имахме десетки като него. А защото още в предучилищна възраст той побеждаваше учениците в първите класове, после юношите, а като юноша биеше мъжете. Буквално същото важи и за Иван Лебанов, донесъл първата световна титла в ските за младежи (1977), място в първата 10-ка в крайното класиране за Световната купа'79 и първия олимпийски медал от зимни игри в Лейк Плесид'80.
Не по-различно бе положението и за носителите на Европейската купа по ски скок Владимир Брейчев (1984) и Валентин Божичков (1986), които я спечелиха при наличието у нас тогава на само една нормална (с лифт), и то малка (70-метрова) шанца. А и тя отдавна е в небитието...
От тези парадокси не прави изключение дори олимпийското злато на Екатерина Дафовска в Нагано'98, въпреки че бе подкрепено от олимпийския бронз на Ирина Никулчина в Солт Лейк Сити'02. Крещящ парадокс са и трите олимпийски медала на голямата българка Евгения Раданова: сребро и бронз в Солт Лейк Сити'02 и сребро в Торино'06. Какво друго, освен парадокс са и световните титли на Албена Денкова и Максим Стависки? След като имаме само 2 закрити пързалки, в едната от които студът е сибирски, а в другата не се знае кога ще има лед и кога няма да има. Не е парадокс единствено това, че тези изключителни спортисти не са логичен резултат и следствие от някаква структурна система в съответния спорт. Не са и не биха могли да бъдат. Първото и необоримо доказателство за това е, че ако бяха такива, те щяха да имат равностойни или поне близки до тях наследници и заместници, осигурени и подготвени от подобна система. И тъй като не подлежи на съмнение, че такива няма, остава единственото възможно обяснение - тези великолепни спортисти са резултат от чисто личностни качества: талант, всеотдайност и труд. Като трудът е в пъти повече от този на съперниците им, за да компенсира материалните и битовите липси. Това е главната причина, чието неразбиране и неприемане води до големия дисбаланс между обществените очаквания и реалностите не само от Ванкувър'10.
Затварянето на очите пред икономическите реалности също води до несъразмерни съпоставки на очаквания и резултати. Най-пресният пример е, че само от няколко години (по-малко от 10) имаме ски център в Банско, на сравнително прилично световно ниво.
Третата, но чисто субективна причина за големия диапазон между очаквания и реалности бе неправилната употреба на понятието "квота" преди Ванкувър'10. С извинение, ще добавя и не съвсем коректна употреба на тази дума спрямо голяма част от хората у нас. Защото те, а не само спортната ни общественост, слушат радио, гледат телевизия и четат вестници. И тъй като това не може да бъде отречено, нека се запитаме колко от 10 случайно срещнати минувачи по улицата ще знаят какво значи и какво следва от думата "квота"? По-малко от половината. А според повечето речници на чуждите думи quota от латински означава "част, дял, процент". От което пък следва, че спортистът с квота за Ванкувър'10 е един от одобрените сред многобройните желаещи да участват. И че МОК е решил не всички желаещи да участват, а само такива, които показват, че могат да бъдат над нивото "туризъм" определено от международната федерация по съответния спорт. Това е твърда позиция на МОК в борбата срещу гигантизма на игрите. Но такива одобрени са всичките 10 500, максимум, участници в летни игри и сегашните допуснати около 2600 във Ванкувър'10. Точно това означава думата "квота", пренесена в спортната терминология. Но добре си спомняме, че през януари и в края на 2009 г. тази дума едва ли не задължително се гарнираше с глаголите "извоюва", "спечели", "пребори се". А това неминуемо създаваше миражни асоциации, че квотата означава някаква си гаранция за някакъв си успех... Къде по-точно и по-честно към аудиторията е да се употреби най-близкият до истината и затова най-коректен израз "покрит норматив". Нищо по-малко, но и нищо в повече, което да е зародиш на илюзии. От чието рухване сега боли.
Не по-малко боли и от друга некоректност. Тази, която за очакваното ни представяне във Ванкувър'10 винаги слагаше отпред определението "достойно".
Достойно според кого? Достойно според какво?
Къде са принципите? Къде са критериите? Колко степенна е ценностната система? И коя точно да вземем за мерна единица? И други въпроси има, но и тези стигат.
Наложително уточнение. Не медиите бяха автори на посочените случаи за некоректна словесност. Те просто цитираха.
Съвсем друг е въпросът: можем ли повече? Може пък и да можем. Но тогава опираме до най-лошото, посочено в началото на този текст. Ясна концепция за спорта. Но не личностна, не обществена, а държавна. И има ли такава изобщо? И не преди, и не някога. А сега! Никакво колебание не ме смущава да кажа: не, няма!
За състоянието на елитния спорт в една държава няма друго мерило, освен мястото й в неофициалното класиране по медали на олимпийски игри (така се наричат летните игри, без да се употребява думата "летни"). Тогава да хвърлим поглед към това подреждане при четирите ни най-успешни участия, когато сме били между първите 10 страни в света: с 9-о, 7-о, 3-о и 7-о място!
(Таблица 1: 1972, 1976, 1980 и 1988 г.)
Преди да потърсим характерните неща в тази таблица, да направим някои важни уточнения. Първо. Това е време преди кардиналните политически промени в света, настъпили след 1989 г. Второ. Ние бяхме от бившия съветски блок на бившите социалистически страни и е логично да се мерим с тях, а не с останалите, поради принципните разлики в социално-икономическия строй. Видно е обаче, че в следващите сравнения няма никакъв резон да се съпоставяме със спортните колоси, бившите СССР и ГДР, защото става дума за разлика в класите.
Просто топката е много висока
Неизбежно изключваме от сравненията и бивша Югославия, макар че уж се наричаше социалистическа, самозаключилата се Албания, както и бившите и настоящите социалистически извън Европа. Затова се ограничаваме до сравнително сходните континентални 5, заедно с Полша, Унгария, Румъния и Чехословакия.
Какво прави впечатление?
1. Повечето от тези страни винаги са били в първата 10-ка на това класиране.
2. И с просто око се вижда, че само измежду тях България винаги е била в първата 3-ка.
3. Сред тях трудно обяснимо е стабилното последно място на най-напредналата във всяко отношение Чехословакия.
4. Нещо, което тук не се вижда. На игрите в Москва участваха само 80 страни. Световните спортни сили САЩ, ФРГ, Канада и още много други бойкотираха заради съветската инвазия в Афганистан. Реално обаче само първите две сигурно биха били преди нас по медали. И тогава щяхме да бъдем не на 3-о, а на 5-о място.
На следващите игри, в Лос Анджелис'84, съветският блок бойкотира, с изключение на Румъния, Югославия и Китай, а румънците подобриха нашия рекорд от Москва'80 и заеха 2-о място по медали!
(Таблица 2: 1992, 1996, 2000, 2004 и 2008 г.)
И тук не е нужна свръхнаблюдателност, за да се видят най-важните особености.
1. Падането на Берлинската стена е последвано от падане и на общото класиране на петте страни в това подреждане.
2. С изключение на Унгария в Барселона'92 вече никоя от тях не е в първата 10-ка.
3. Повечето от тях обаче до края на ХХ век успяха да се задържат в първите 15.
4. Най-зле сме ние.
Че смяната на социално-икономическата система в тези 5 страни оказа негативно влияние и на елитния спорт, е повече от ясно. Което стана още по-ясно в Атина'04, а стана болезнено ясно в Пекин'08. Неизбежен е въпросът обаче защо само България от тях така рязко променя позицията си в олимпийското подреждане и от почти лидерска тя става опашкарска. Нима последвалите демократични правителства в другите 4 държави могат да бъдат упрекнати, че все още тоталитарно управляват елитния си спорт? Естествено, че не. Те просто оставиха работещата машина да продължи да работи. А някои нейни важни части бяха копирани и монтирани в съответните машини на Франция, ФРГ, Италия, за които имам и преки, лични впечатления.
Както в образованието, отбраната, икономиката, културата, така и в спорта уважаващите се страни имат доктрина, която следват. И в нея ясно се вижда какви са взаимоотошенията между държавата и елитния спорт. Какво дава тя и какво чака от него.
Някой да знае нещо за такъв документ у нас?