Иван Николов

Дузпата е уникално нещо. Когато реферът посочи бялата точка, едни плачат, други са на седмото небе от радост. Когато избраният се засилва да бие топката, на едни за миг им спира дъхът, други даже си затварят очите, за да не гледат. След удара едни проклинат съдбата, други вече се замислят да не би все пак да има Господ. Най-тежкото наказание в най-голямата игра, за всички на терена и извън него. Тъпото и тъжното, както морно би заключил Стажанта, е, че понякога дванайсет крачки (от френското douse pas - 12 крачки, което са 11 метра) до вратата могат да погребат един отбор дванайсет крачки под земята.
Наистина ужасно е да гледаш как трудът ти безпричинно и безпардонно се обезсмисля. В нашата джунгла обаче това са излишни сантименти, законът за силните трябва да управлява. Важно е кой си и за какво се бориш.
По нашите терени дузпите виреят, ама и тези, дето ги няма, пак виреят. Те не изискват много грижи, искат само повече сянка. Три вида са, в зависимост колко на юг и колко на север си в класирането.
Дузпата си е дузпа, няма значение има ли я, няма ли я - обикновено в мачове от дъното на таблицата, като Своге - Мездра например, където мъката, колкото и да е голяма, си е само тяхна. Дали ще е умишлено или не, с "дълго" или "късо" рамо, дали се пада като "умиращ лебед" или свети Лазар, съдията някак вижда нарушение и казва тежката си дума. После ще има малко тръшкане, мрънкане от страна на отборите, два-три мача наказание за рефера и забравяме.
Отиваме един етаж по-нагоре, където дузпата еволюира, придобива друго значение. Да предположим, че грешникът в черно се дъни в мач Славия - Черноморец или Локо (Сф) - Черно море, които определено си носят своя заряд. Дузпата вече става "спорна", отзвукът е доста по-сериозен, красиви думи заливат телевизионния ефир. Съдията е обявен за некадърник, вой до небето, а отговорните хора се кълнат, че ще вземат мерки. Много шум за нищо. Иху-миху, но накрая пак тихо.
На върха обаче се диша трудно, там грешките отекват най-остро, а критиките помитат като лавина. Нещата излизат извън контрол, когато една дузпа подпре или ощети някой от грандовете - просто става страшно. Избухва грандиозен скандал. Започва национална дискусия: имаше ли, нямаше ли фаул. Грешникът е разпнат, обявен за престъпник и участник в схеми. Гадина някаква. Лош човек. А всъщност клетникът не е сбъркал повече, отколкото в първия случай. Просто прави грешка в грешното време, на грешното място. Както го стори Ангел Ангелов на мача Левски - Миньор.
Каква ирония... Ангел, а толкова грешен. Сега ситуацията нямаше да е толкова взривоопасна, ако не бе още във втория кръг от пролетта. Ако не бе три месеца след като се смени съдийската комисия, ако не беше Левски. През главата на хората пак минават оставки, но как да стане, не може всяка седмица да се сменят шефовете на съдиите. Без да адвокатстваме на дявола, грешки на съдиите има и ще продължава да има. Жалко само, че бяло не им остана на хората по очите от злоба към съдиите, та чак не виждат как първенството ни е по-интересно от всякога. И в розови дни мъжете в черно винаги ще са черни някому. Добре го каза един наш бивш съдия: "Всички мразят съдиите, дори жените им".