Всички искат отпред, повечето свършват отзад, философства голаджията на Ливърпул
Фернандо Торес отново е тук. Испанецът дълго време лекува контузия в коляното. Миналата неделя срещу Блекбърн (2:1) започна титуляр за първи път от 13 януари и вкара победния гол. Това бе първият му гол за 2010 г. и 13-и от началото на сезона. Утре проблеми с него ще си има вратарят на Уигън Крис Къркланд.
Този сезон Хлапето заши 13 гола във Висшата лига. В Европа обаче все още не може да се разпише
- Как станахте нападател?
- Никой не "става" нападател. Всяко дете е нападател, когато почне да играе футбол. Искаш да си в атаката, да вкарваш, да си известен. При мен бе различно. В Испания започваме в зала на малки вратички, а там няма фиксирани позиции. Има много движение, всички футболисти се "въртят" по терена. Аз ритах в залата до 9-10-годишен и едва след това почнах да тренирам с отбор от 11 души. Преди това нямах конкретна позиция. Аз играех в залата и вкарвах много голове. Един приятел също вкарваше много, но го направиха десен бек. На този етап си зависим от треньора. Има деца, които казват "не искам в защита", но ти си само на 10 години и просто искаш да играеш. Няма място за мрънкане. Ако вкарваш много, ще играеш напред, ако не, се връщаш отзад. - Какво предпочитате - да вкарвате или да играете добър футбол?
- Футболът е голове. Няма ли голове, няма и мач. Когато разлистиш вестника, виждаш Ливърпул - Бирмингам 2:2. Какво е първото, което искаш да разбереш? Разбира се, кои са голмайсторите. Винаги е така. Не гледаш кой е играл добре, а кой е вкарал. Головете са най-важното нещо. Ако не вкарам в 10 мача, аз ще съм нещастен, дори и да съм играл брилянтно. Но ако съм отбелязал във всички 10 срещи, но съм играл ужасно, пак няма да съм доволен. От себе си винаги изисквам и голове, и добра игра. - Като какъв тип нападател бихте се определили?
- Аз не съм типичният нападател, който седи и чака да получи топката около наказателното поле. Има два вида нападатели. Едните са тези, които живеят за гола и само за гола. Те знаят как да вкарат и стрелят всеки път, щом получат топката. Те вкарват благодарение на отбора. Мисля и се надявам, че попадам във втората категория - харесва ми и да бележа, и да подавам. Никога не съм бил лаком. Според мен футболът е колективен спорт, а не индивидуален. Тенисът е индивидуален, футболът - не. Аз бележа в 85-90% от мачовете на "Енфийлд Роуд", така че всеки път излизам, мислейки, че отново ще вкарам. "Енфийлд" е моята крепост. Няма значение с кой играем, аз винаги усещам, че ще се разпиша. Давам всичко от себе си, защото не се знае кой мач може да се окаже най-важният за сезона. - Какво им е толкова специалното на "специалните" играчи?
- Понякога след 15-20 минути вече чувстваш, че това не е твоят ден. Най-често това се случва, когато гостуваме. Усещаш, че нещо липсва - не става въпрос за атмосфера, просто усещаш студенина, че мачът е скучен. Друг път след 15 минути си скапан и си казваш, че дори и хиксът би бил добър резултат. За такива мачове е добре да намериш големи футболисти, които могат да променят всичко. В Ливърпул сме щастливи, че имаме от тях, например Джерард. - Колко са важни головете в дербитата?
- Първия път, когато не отбелязах във важен мач, загубихме с 0:3 от Манчестър Юнайтед. Оттогава, ако не вкарам в дерби, имам чувството, че нещо не е наред. Но това не винаги е точно мерило. Правил съм добри мачове срещу големите отбори, без да вкарам гол.
