Тодор Христов

Коментар за българския национален отбор. Всичко е ясно - нямаме нищо. Нито играчите са ни играчи, нито отборите са ни отбори, нито някой някъде ни иска. Но ние - не, отиваме в Полша и Украйна. Там е европейското. За там се е напънал Мъри, за там наздравици вдига Бобката.
Преди време имаше един лаф: как да те запомня, като не съм те знаел. Да, нас ни знаеха. Но българският футбол отдавна изчезна от футболната карта на Европа. Епизодичните ни пробивчета пък са толкова нищожни, че едно Тампере например е достатъчно да изпере и без това бледия спомен за нещо остаряло.
И пак за националите. Едни и същи хора през 2 години ни дават надежда, че нещо може да се случи, но проклетият късмет ни разказва играта. Едни и същи муцуни във футболните кабинети говорят за млади таланти и големи трансфери, а клетият зрител пак си чака събота, за да гледа истински футбол. Един от проектонационалите, Николай Димитров, направи знаменитите си проби в Арсенал, а после ти трябваше самолет, за да видиш вирнатия нос. Валери Домовчийски реши, че е по-добре да получава високата заплата на чистач на пейката в Херта, вместо да помага на Левски и да расте на футбол. Ивановци, Стояновци и разни други се тровят с фалшивия алкохол по баровете и после бягат като куци коне на лагера на националите. Грешка, не коне, защото такива си имаме само три, нали така казаха. Имаме и един, дето си мечтае след време да се появи португалският Даниел Златков.
А хората в БФС - четвъртите в света, май хич не им дреме кой къде ще играе, дали ще победим и дали ще се класираме. Последното не е съвсем вярно, защото при разходка за три загуби на голям форум ще гушнат няколко милиона. Но и тях никой не ги помни. Помнят само Христо Стоичков, защото е от Пловдив, не може да говори и е голям.
Но навремето футболът се играеше от легенди, които извоюваха имената си, за да кънтят във вечността. Днес името на България изчезва от футболната карта, защото по терените татуировките си носят някакви безименни герои, които жънат слава в бара.
Впрочем, някой може ли да се сети последния голям мач на националния отбор след великото лято на 1994? Е, няма как да е при Мъри, щото от правилен футбол се изкривихме. Та последният ни голям мач, ако не броим отказването от националния на същия онзи Стоичков на 9 юни 1999 г. срещу Англия (1:1), е европейската квалификация с Германия на 7 юни 1995 г.
И като Бай Ганьо с дисагите тръгваме към европейското. За съжаление обаче приказният простак поне е имал качествен продукт. Нашето розово масло Маги Вълчанова го дава на гостите, които идват да ни спукат от бой.