Иво Иванов

"Мога да кажа, че сме приятели, мога да кажа, че сме приятели...." Случвало ли ви се е дадена дума или фраза да нахлуе неканена в главата ви и невъзмутимо да измести всичко останало. Обикновено здравият разум прави опит да надделее, но в повечето случаи всяка съпротива е излишна. Спомням си например как веднъж сатанинската безсмислица на "Диана Експрес" - "Две праскови посях и две череши", долетя по радиовълните и като някакъв изгладнял, екзотичен вирус унищожи всички останали мисли в главата ми. Цяла седмица не можех да започна изречение, без да спомена проклетите праскови и череши. Накрая ми беше почти невъзможно да функционирам, тъй като песента ме бе превдърнала в някакво оглупяло, тананикащо си зомби. Паразитният куплет нападаше хладнокръвно мозъчните ми клетки и една по една методично ги трансформираше в гниещи праскови и череши.
Случая с фразата "Мога да кажа, че сме приятели" е по-различен. Явно в главата ми има доста празно пространство, тъй като от няколко дни тези думи кънтят като алпийско ехо в коридорите на съзнанието ми. Но за разлика от творението на "Диана Експрес", тази фраза е добре дошла. В нея има логика и смисъл. Причината да ме преследва са 12-те близнака, живеещи в Швейцария
Вече 36 години тези благородни братя водят странно съществуване. Изоставени безсъвестно от родителите си, 12-те елегантни, аристократични сирачета излизат от дома си само веднъж в годината с надеждата най-после да бъдат осиновени. Това обаче едва ли някога ще се случи. Колкото и да е невероятно, те дължат тъжната си съдба на един-единствен баскетболен мач. Но не какъв да е мач, а един от най-легендарните двубои в историята на световния спорт. Годината е 1972, а мястото на събитието - 20-ите олимпийски игри в Мюнхен. По това време професионалистите все още нямаха право да играят, но въпреки това САЩ не бяха губили дори един мач на олимпийска сцена. Седем участия - седем златни медала! За никого обаче не беше тайна, че доминацията на американците ще бъде подложена на невиждано до този момент изпитание. Отборът на СССР разполагаше с великолепни играчи, изключителен треньор и неограничени ресурси. Руснаците бяха по-високи, по-зрели и най-вече далеч по-обиграни. Казват, че преди да пристигне в Германия, отборът на СССР е имал 400 мача зад гърба си. Формацията бе машина, сглобена и калибрирана с години с една-единствена цел - да детронира омразните американци. Също така повече от ясно беше, че въпреки фиктивните си позиции в съветската армия, милиция и т.н., руските баскетболисти са си чисти професионалисти. Американците, от друга страна, бяха студентчета, събрани два месеца преди олимпиадата. Имаха един лагер и 12 приятелски мача. Отборът им стана известен като най-младата формация в историята на щатският олимпийски спорт. Въпреки това американците бяха изключително талантливи и атлетични. Нямаше отбор на света, който би могъл да им се противопостави в динамичен двубой с бързи пробиви и пресираща защита.
За тяхно нещастие треньор на САЩ бе консервативният Хенри Айба който предпочиташе бавен и целенасочен стил на игра. Старият традиционалист забрани атрактивните изпълнения и стихийните атаки и по този начин извади играчите от естествената им среда. Постепенното нападение допадна идеално на обиграния съветски отбор, воден от безпогрешния Сергей Белов и хладнокръвния Александар Белов. Допълнителен проблем за американците създаде отказът на най-добрия им млад играч Бил Уолтън да облече националния екип. Легендарният център не даде обяснения за решението си, но се говори, че не бил съгласен със стратегията на треньора. Финалът се игра в последния ден на олимпиадата, само пет дни след ужасната трагедия с израелските атлети. Нервите бяха изострени до крайност. Според очакванията още от първата секунда мачът се превърна в епичен сблъсък на двете защити. В отсъствието на Уолтън основното препятствие пред руснаците беше Дуайт Джоунс - най-добрият реализатор и борец на американците. В невъзможност да неутрализира Джоунс, руският треньор Владимир Кондрашин избра нестандартна тактика и пусна в игра дълбоката резерва Дворни Едешко, който моментално предизвика сбиване с американската звезда. Двамата получиха технически наказания и бяха изхвърлени от мача. Още при следващото отиграване другата звезда Джим Бруър бе блъснат на земята и излезе от игра със сътресение на мозъка. Руснаците поведоха с 9 точки, но благодарение на светкавично бързия гард Кевин Джойс, американците намалиха разликата на 3 т. До края оставаха 40 секунди - топката попадна в ръцете на Джим Форбс, който излезе от идеално поставен заслон и необезпкояван отбеляза от средно разстояние. Резултатът бе 49:48 в полза на Сборная. 10 секунди преди края изстрелът на А. Белов бе блокиран от Том Макмилън и топката се озова в ръцете на Дъг Колинс. Американецът се опита да поднесе, но бе жестоко фаулиран. Три секунди преди края полуживият Колинс изпълни безупречно и двата фала, давайки точка преднина на отбора си. От този момент до края на мача се разви една от най-големите и хаотични трагикомедии в историята на олимпийския спорт. Моментално след фауловете на Колинс руснаците вкараха топката в игра, но не успяха да отбележат кош и мачът свърши. Главният съдия обаче прецени, че руският треньор е поискал прекъсване и нареди 3-те секунди да се преиграят. До ден днешен въпросното прекъсване е под въпрос. Противно на легендата, българският съдия Артеник Арабаджиян няма вина за преиграването
Решението е изцяло на бразилския рефер Ренато Ригето. Руският отбор опитва дълъг пас, но американците открадват топката и мачът завършва за втори път в тяхна полза. Полудели от щастие, играчите започват да празнуват, без да забележат, че шефът на ФИБА Уилиям Джоунс е слязъл на игрището и разговаря оживено със съдиите. В пълно противоречие с официалния правилник и олимпийския протокол англичанинът нарежда 3-те секунди да се изиграят още веднъж, защото имало някаква неизправност в часовника. Невярващи, американците се връщат на игрището. Този път гардът Иван Едешко изпрати дълъг пас през цялото игрище право в ръцете на Саша Белов. Руснакът се обърна спокойно и поднесе топката в коша - 51:50 в полза на СССР! По този безпрецедентен начин бе сложен край на потискащата баскетболна хегемония на Съединените щати. Американците подадоха една от най-стабилно обоснованите контестации в историята на спорта, но арбитражната комисия бе разделена от бодливата тел на Берлинската стена. Петимата й членове гласуваха така: румънецът, унгарецът и кубинецът - в полза на руснаците, а италианецът и пуерториканецът дадоха рамо на американците. С 3:2 гласа СССР се сдоби с първия си златен олимпийски медал! Германците са изключително ефикасен народ - за броени минути носят всичките си медали в специален автобус, паркиран до залата. Този патент се прилага за пръв път в Мюнхен. Всъщност автобусът е мобилна работилница, в която мълниеносно върху всеки медал се гравира името и националността на наградения. Но когато медалите са доставени в залата за церемонията по награждаването, на почетната стълбица зее едно обидно празно място
Там, където трябва да са носителите на сребърните медали, няма никoй. Американците отказват да приемат второто място и да стиснат ръцете на победителите. 1972 беше тежка година. Студената война бе докарала света до истерия. Източният и Западният блок бяха взаимно демонизирани, а игрите, естетвено, бяха тотално политизирани. За огромно съжаление и двете системи гледаха на финала като на идеална палитра за пропаганден плакат. Дори днес, 36 години след злополучния мач, всичките американски играчи до един отказват да получат медалите си. Красивите сребърни отличия, създадени от легендарния майстор Герхард Маркс, се съхраняват в специален сейф в Лозана, Швейцария. На лицевата страна е изобразена богинята на победата, надвесена над олимпийския стадион. Всяка година медалите се изваждат от сейфа за почистване и всяка година МОК прави отчаян опит да убеди американските баскетболисти да ги приемат. Напразно: 12-те медала по всяка вероятност ще останат сираци завинаги, въпреки че общата им нумизматична стойност се оценява на 1 милион долара. Горчивината и болката от загубата са толкова големи, че Дъг Колинс и Майк Бантъм дори са посочили в завещанията си, че забраняват на съпругите и наследниците си да приемат медалите след смъртта им. Вие какво бихте направили? Аз имам по-особено мнение. Според мен има огромна сила в това да погледнеш в очите победения победител и да му стиснеш ръката. Ако през 1972 г. американците бяха развели флага си на стълбицата, те щяха да са завинаги шампиони в очите на целия свят. Гледал съм до втръсване развръзката от този мач. Може и да е имало конспирация, особено в арбитражната комисия, но според мен става дума за поредица от фрапиращи съдийски гафове, които са ежедневие в баскетбола. Също е истина, че руснаците играха по-добре, контролираха играта и до голяма степен заслужаваха победата.
Знам със сигурност, че докато съм жив, няма да забравя голямата, грапава буца, която заседна в гърлото ми, когато нашият голям гимнастик Йордан Йовчев бе безскрупулно ограбен на олимпиадата в Атина. Ухажвана от домакините, безсрамната съдийска комисия изтръгна златния медал от талантливите ръце на българина, за да го връчи на неизмеримо по-слабият в този ден грък Демостенис Тамбакос. Спомням си как камерата се спря върху лицето на Йовчев и как тихата болка в очите му накара моите очи да натежат от сълзи. Но Данчо стисна зъби по мъжки, качи се на стълбицата и взе сребърния си медал, за да го донесе в България, където бе посрещнат като национален герой. Наскоро този изключителен мъж заяви следното в интервю: "В Атина имаше и други ощетени гимнастици. В погледа на Тамбакос си личеше кой е победител. Момчето не е виновно, защото не се е замесило в интриги. Излезе и игра, но други хора го оцениха неправилно. Доста пъти след това се виждахме с Тамбакос. Мога да кажа, че сме приятели."
МОГА ДА КАЖА, ЧЕ СМЕ ПРИЯТЕЛИ. В тези шест малки думи има повече благородство, отколкото в целия благороден медал, раздаден по олимпиадите. Всички знаем колко злокачествени са болестите на олимпийското движение. Корупция, политически машинации, подкупи, мрачни сделки и допинг разяждат от години вътрешните органи на неговия организъм. Управляващата върхушка се е превърнала в международен спортен картел, движещ стоката си от континент на континент под прикритието на чиста идея. Богинята на победата върху медалите е най-обикновена блудница и затова се стига до парадокси като олимпиада в Китай, зимни игри в Сочи или второ място за победителя.
На мястото на американския отбор сигурно бих приел медала си. Студената война отдавна свърши, а пък и един милион долара са много пари. Извадете 12-те сребърни сирачета от сейфа в Швейцaрия, продайте ги и дарете парите на истинско сиропиталище. От това ще има някаква полза - от 36-годишната ви обида няма никаква! Лесно е да се каже, но не всеки има волята и характера на Данчо Йовчев
Ако американските баскетболисти можеха да се поучат от българина, сигурно щяха да разберат, че неговият жест е далеч по-силен от техния. В постъпката му има нещо особено, нещо безценно, което е напът да изчезне заедно с олимпийската идея. Доблестните хора са рядкост и въпреки че никога не съм се срещал с него, ако ме попитате дали го познавам, ще ви дам единствения възможен отговор: "Мога да кажа, че сме приятели."