ПАВЕЛ КОЛЕВ
Редактор в сп. Max

В навечерието на Великден Левски имаше актив от 7 поредни победи с голова разлика 22:0. Христос Возкресе и с него синият кошмар, свързан със загуба на точки от очевидно по-слаби съперници, а и без видима причина.
Междувременно обаче извън терена се разигра една драма, която за обикновения зрител вероятно няма голямо значение, но със сигурност е повлияла сериозно на представянето на отбора при загубата с 1:2 от Черноморец в Бургас. Става дума за операта "Княз Игор" или пожарното пристигане на лимузините на Тодор Батков на стадион "Георги Аспарухов", обясненията на висок глас в треньорската стая между президента на Левски, изпълнителния директор Наско Сираков и Станимир Стоилов, както и преговорите с Томашич и Георги Петков за тяхното бъдеще.
Истината е простичка - двама от националите на сините искат да напуснат. Игор ще го направи, без да му мигне окото, като свободен агент, а най-добрият вратар в първенството има договор, но няма желание да пази за 5000 лв. на месец при положение, че може да изкарва 5 пъти повече в Полша и 20 пъти повече в Япония, примерно. Това е тъжната истина за двама от най-опитните и стабилни играчи в състава на Станимир Стоилов. Положението на Мъри никак не е розово и мнозина в неговата ситуация биха предпочели да се самозапалят пред парламента, отколкото да започнат граденето на нов състав почти от нулата с още по-нулеви изгледи да разчиташ на някаква смислена селекция.
Ама как, нали Левски даде близо 3 млн. евро за бразилците и мароканците, ще попитате. Първо, скромното ми мнение е, че сумата е в най-добрия случай в лева, а не в евро. И второ: това е класически пример за инвестиция в бъдещето. При това в далечното бъдеще. Жеан Карлос, Зе Суарес и Жоазиньо ще видим в истинската им светлина най-рано през есента, когато може да е твърде късно, що се отнася до европейските клубни турнири. Шакиб Бензукан е контузен от 6 месеца и никой не знае кога ще навлезе в оптимална форма. Пък и той все пак беше в състава при финландското фиаско от Тампере в Шампионската лига. Безспорният трансферен удар - Юсеф Рабех, е единственото попадение, което засега измива очите на сините. Това момче е на 23 г., но превъзхожда с опит, класа и зрялост всички защитници, които съм виждал от големия Георги Димитров - Джеки насам. Колко дълго ще издържи в нашенската какoфония обаче, е тема с повишена трудност. Да не говорим, че в повечето мачове Рабех не натоварва и 50 процента от потенциала си, което неминуемо ще доведе до спад във формата му точно когато е най-необходим на отбора: в Европа.
Случилото се с Томашич и Петков през миналата седмица е сигнал и към съотборниците им. Георги бе свален от автобуса на бензиностанцията край Герена, за да разговаря с шефовете си, но това трябваше да стане още в началото на годината, а не в края на сезона. Същото е и с Томашич, който даде да се разбере още през януари, че не е доволен от заплащането си. Защо чак сега Батков се захвана сериозно с операцията по задържането му, не е ясно. Двойката Томашич-Рабех в центъра на синята отбрана е безспорно най-стабилната в "А" група. Георги Петков пък е вратар №1. Какво има да се чуди ръководството на Левски. Тази конфигурация трябва да бъде запазена, ако ще се гони влизане в групите на турнира за Kупата на УЕФА. Което всъщност с оглед запазване на натрупания през последните 3 г. клубен коефициент е абсолютно задължително. Само че за да останат в Левски, Томашич и Петков трябва да получат смислен мотив. А той се изразява в адекватно заплащане, което да е компромис между техните претенции и клубната политика. Такъв компромис със сигурност има, въпросът е дали не е прекалено късно, за да бъде намерен.
В противен случай на Томашич ще трябва да се търси заместник, а това не е никак лесна работа. Чужденец отново би поискал добра заплата, а адаптацията му ще е рискова и ще изисква време. За Петков пък съм почти сигурен, че в момента заместник не може да му се намери, освен ако не бъде върнат Димитър Иванков. Което отваря темата за приютяването на сините хъшове от чужбина. Гонзо, Бардон, Йовов, Иванков - всички те са готови да се върнат, но трябва някой да ги покани. И вероятно да им се извини за някои неща, станали в не толкова далечното минало.