Били Костакурта бил против жена му да помага на болни деца в Хаити
"Искам по някакъв начин да помогна на другите с това, което животът ми даде в излишък." Така Мартина Коломбари, съпругата на помощник-треньора на Милан Алесандро Костакурта, обяснява пътуването си до Хаити като доброволка към фондацията от Милано "Франческа Рава". 32-годишната манекенка и актриса, която през 1991 стана Мис Италия, остана без думи от срещата си с децата на карибския остров. Беше потресена от това, че когато дала кутийка кока-кола на едно момиченце, то я разделило с приятелките си, запазвайки за себе си само последната глътка. Мартина, която вече всички наричат италианската Анджелина Джоли, посети педиатричната болница "Сен Дамиен" в Табаре, където край всяко легло подсушаваше очите си с ръкава на ризата си. Якето й е останало върху зъзнещо дете в дом за сираци на 30 км от столицата Порт-о-Пренс.
Списание "Ки" последва Коломбари и хората от фондацията на място, където мизерията те сграбчва за сърцето. Хората живеят в бараки без мебели. Храната, електричеството и водата са мираж. Епидемиите са навсякъде.
Мис Италия със сина си Акиле на прощалния мач на баща му. И със сирачето Джеф в Хаити
Снимки: АФП и "Ки"
- Питали ли сте се "Защо не го направих по-рано"?
- Досега старателно избягвах подобно начинание. Помагах за най-различни каузи, но някак си оставах отстрани. Когато ми искаха някаква дреха или някакъв аксесоар, аз го давах с радост. Този път обаче реших да участвам в играта от първо лице и да стигна докрай. - Как стигнахте до това решение?
- Стъпка по стъпка. Първо участвах в една благотворителна акция на италианския клон на Nph (организация, основана от свещеника Бил Уосън). После срещнах в Милано отец Рик Фрекете, който ръководи мисия в Хаити благодарение на дарения на италианци. Когато реших да му помогна, не беше никак лесно, защото майка ми и мъжът ми бяха категорично против. Били обаче ме познава добре и дори не се опита да ме спре. Задоволи се със съвета: "Бъди внимателна." Майка ми беше друго нещо - виждаше опасност във всичко и ми повтаряше, че ако искам да помагам, има достатъчно страдащи и в Италия. - Така е...
- Разбира се, но в Италия няма 3-годишни, които тежат по 4 килограма. И в нашия Юг, където бедността е факт, не умират по сто деца на седмица, както в Хаити. С двe думи -
Италия е рай в сравнение с този остров - Какво знаехте за Хаити?
- Първоначално нищо, като милиони италианци. После една прожекция във фондацията "Франческа Рава" ми отвори очите. Разговарях дълго с президентката Мариявитория Рава, която ми даде доста информация и снимки. Живата гледка обаче не може да се сравни с тях. Ако не бях видяла всичко и не бях преглъщала сълзите си във всяка минута, нямаше да повярвам, че съществува такава мизерия. - Как понесохте всичко?
- Обичам да стоя с деца, а още повече, откакто имам свое (син Акиле, роден на 7 юни 2004 г. - б.р.). Пациентите в болницата на отец Рик и 600-те деца от дома за сираци са най-щастливи, когато имат гост и той е на разположение да си играе с тях. Нямаха търпение да ме хванат за ръка и да ме заведат при приятелите си. Контактът с тях понякога изискваше ужасно много усилия. - Защо?
- Не можете да си представите колко е трудно да извикате усмивка по лицата на тези деца. Те са необразовани, безразлични и не се оставят да бъдат заговаряни лесно. Предпочитат да избягат. В крайна сметка към какво можеш да се привържеш, когато не очакваш нищо от живота? - А особено когато си гладен и жаден...
- Точно така. Повечето от тези деца никога не са виждали баня, родителите им също са неграмотни, а около себе си виждат само болни и нещастни. Единствената им надежда е да намерят място в едно от 17-те улични училища, създадени от отец Рик. Там освен че научават буквите, получават и закуска и обяд. - Най-яркият ви спомен?
- Свързан е със сутринта, когато раздавахме карамелени бонбони и моливи на децата по улиците. Видях едно 4-годишно момче, което си играеше в локва пред дома си. За момент се разсеях, а когато се обърнах, детето вече го нямаше. На негово място беше майка му, която кърмеше бебе. Помолих я да извика по-голямото си дете, но тя ми каза: "Аз ще взема тези бонбони." За нея и кърмачето й сладкото вероятно е означавало оцеляване. - Но сигурно някои ваши сълзи са били премесени и с усмивка?
- Да, когато се срещнах със сираците от дома в Сантo Доминго, който посетихме на тръгване. Децата ни приготвиха вечеря - студени спагети със зеленчуци. След това танцувахме в градината, а отгоре ни гледаше една вълшебна луна. В дома в Кенскоф пък играхме футбол, за да се стоплим в един студен и ветровит ден. Между нас се установи такова разбирателство, каквото не се случва в нормални ситуации. - Равносметката ви?
- Получила съм толкова много от живота, че настъпи моментът и аз да дам нещо. Може би ме подтикна и 4-серийният филм "Разчитай на мен", който гледах по Раиуно. Беше на режисьора Джани Лепре, с участието на Вирна Лизи и Флавио Монтрукио. Отсега натакък ще търся всякакви начини да помагам на моите хаитянчета. - Как?
- О, има много начини. Отец Рик иска да създаде селище на занаятите, в което ще има фабрика за сапун, пекарна за хляб и пица, сервиз за автомобили. А по-нататък ще видим. От това пътуване разбрах, че никога не бива да се отказваме от начинанията си. Винаги има път напред. Независимо от всичко.
