- Да започнем с името. Да не би с мъжа ви Джон да сте фенове на "Ролинг Стоунс"?
- Не, не! Даже Джон ги мрази. Просто и двамата харесваме името и то първо ни хрумна, когато синът ни се роди. До последно бяхме убедени, че ще е момиче.
- Разкажете за самото раждане.
- Пъпната връв се беше оплела около главичката на бебето и се наложи да родя със секцио три седмици по-рано. Така че, за щастие или за нещастие, се разминах с истинското раждане. Честно казано, изпитах облекчение, че синът ми беше жив и здрав, всичко друго остана на заден план.
- Как се чувствате като майка?
- Великолепно. Досега Джагър е страшно добър. Не плаче и не мрънка. Много сме щастливи, че най-накрая станахме родители.
- Пъхали ли сте топка или ракета в ръчичките му?
- Още не. Но мъжът ми ще го направи в най-скоро време, уверявам ви.
Ще го насочим към спорта веднага щом порасне достатъчно. Бих предпочела да не е тенис, макар че и двете ни семейства са свързани с него, а някакъв отборен спорт като волейбола. Тенисът е прекалено тежък.
- Промени ли се отношението ви към майчинството, откакто родихте?
- Всъщност не. Очаквах, че ще ми отнема много време и себеотдаване, и наистина е така. Това, че не ми достига сън и че съм изцяло на разположение на Джагър, ми е приятно. Въпреки че тенисът те учи да си егоист. Сега придобих друга чувствителност към нещата - дори моят собствен живот ми се струва по-важен и всичко, което правя, има нова стойност, което ме преизпълва с енергия. Когато след раждането с Джон за първи път излязохме на вечеря и оставихме бебето вкъщи, чувствах огромна вина. И страх.
- Животът ви сега по-пълноценен ли е?
- Определено. Намирам много повече радост в малките неща. В емоционален план също е много по-вълнуващ, отколкото тенисът някога е бил за мен. Неотдавна бях навън с приятелки и към 21,30 ч. се стреснах: "О, аз трябва да тръгвам." После се сетих, че всъщност в момента не съм на турнири и не трябва да спазвам режим.
- Австралийката Ивон Гулагонг Коули е майка, когато на 28 печели "Уимбълдън". Замисляли ли сте се за подобна възможност?
- Понякога. Успелите в работата майки винаги са ме вдъхновявали. Би било невероятно и аз да заиграя на най-високо ниво и да изпитвам удоволствие от това. Откакто се завърнах, всички ме намират за по-спокойна и безгрижна.
- Кога разбрахте, че сте бременна?
- Малко след като се върнах от Пекин миналата есен и това се оказа последният ми турнир.
Направих си тест тайно от мъжа ми
Първото нещо, което той направи, когато му казах, бе да изтича за още 10 теста! Момчетата никога не са сигурни (смее се).
- Каква майка ще бъдете - строга или либерална?
- Надявам се да постигна баланс между двете, но по-скоро ще бъда строга. Не искам да съм най-добрата приятелка на детето си - смятам, че днес прекалено много родители допускат тази грешка. Аз ще се опитам да бъда човекът, който дисциплинира, защото тази роля не допада на мъжа ми.
- Измина почти десетилетие, откакто спечелихте първия си турнир от Големия шлем (US Open'98). С какво сте запомнили финала срещу Мартина Хингис?
- Победих я на рождения ден на мама. Първо бях в шок, после реших, че не може да е истина, и най-накрая - почувствах облекчение. Имало е и радост, но облекчението преобладаваше. Бях натоварена с очакванията на много хора, които ме критикуваха, че нямам титла от Шлема. Винаги много съм се влияела от мнението на другите особено в първите години. Когато спечелих последната точка, хванах главата си с ръце и просто заплаках. Сега, като гледам записа, се чудя: "Боже, не можеше ли просто да се зарадвам, да подскачам по корта и да изглеждам щастлива?"
- От дистанцията на времето с кое постижение във впечатляващата ви кариера се гордеете най-много - имате 51 титли на сингъл, сред които три от Големия шлем, олимпийска шампионка сте, шеста по най-дълъг престой като №1 в света?
- През цялата си кариера никога не съм се замисляла върху успехите си. В това отношение Федерер е пример за мен, защото играе с пълното съзнание за рекордите, към които се стреми. Аз бях неуверено дете и неуверена тийнейджърка и никога не съм вярвала, че могат да ми се случат подобни неща. Според някои хора не съм спечелила достатъчно турнири от Шлема и може би е така. Но за мен нещата стоят другояче. Когато взех третата си титла (в Мелбърн през 2000 - б.р.), не мигнах цяла нощ, повтаряйки си: "Не мога да повярвам, че вече са три." За мен всяка титла е била огромно постижение.
- И все пак, отличете най-голямото.
- Може би седмиците, в които бях №1. Не съм си и мечтала да бъда шеста по този показател за всички времена. Колкото до Големия шлем - играла съм 7 финала и няколко пъти бях суперблизо до победата. Няма спор и че съм губила полуфинали, които можех да спечеля. Чак сега мога да говоря спокойно за това. Бих искала да мога да променя миналото, но...
- Представяте ли си живота си след 10 или 20 години?
- Не, но се надявам още да съм свързана с тениса. Нищо чудно да имам пет деца (смее се). С Джон сме говорили за три-четири, но да видим първо как ще се справим с едно. Защото, когато са повече, едва ли ще мога да обикалям света.
- Чувствахте ли се обичана от американската публика?
- Да, особено в последните ми турнири. Може би проблемът беше в това, че просто играех добре, а нямах някакво запомнящо се присъствие.
- С какво ще останете в историята на тениса?
- Мисля, че хората ще помнят други, не мен. Което е хубаво. Мненията по мой адрес са най-различни: "Изглеждаш гадна", "Не си постигнала достатъчно", "Харесваш ми, защото си толкова нормална", "Не е нормално да си толкова нормална". Бих им отговорила: "Давам най-доброто от себе си."