Албена Шкодрова*
Мариан Кириак

Има да се извърви дълъг път, защото милиони българи и румънци все още мислят един за друг с шаблоните на историческите предубеждения. Още повече, че и по-нови спорове, като например за замърсяването на околната среда и енергетиката, все още не са напълно разрешени.
Но влиянието на ЕС, както и политически и икономически интереси, сближават двата народа за първи път от столетие насам.
МНИМОТО БРАТСТВО ОТ ЕПОХАТА НА КОМУНИЗМА ОСТАВЯ НЕРЕШЕНИ СПОРОВЕ
От края на Втората световна война до 1989 г. България и Румъния са част от Съветския блок. Техните комунистически режими декларират желание за сътрудничество, но техните намерения са повърхностни - факт, който става ясен веднага след края на социализма, когато двете страни се оказват оплетени в спорове.
От 1965 до 1989 г. Румъния е управлявана от Николае Чаушеску, чийто режим е известен като централизирана диктатура с култ към личността и форма на непотизъм, която румънците наричат "социализъм в едно семейство".
Режимът на Тодор Живков в България е по подобен начин авторитарен. Като верен съюзник на Съветския съюз, България се старае да изпълни политиката на Москва за близки отношения в рамките на блока.
За да демонстрират солидарност, двамата диктатори разменят редовни визити, като Тодор Живков дори строи специално крило за семейството на Чаушеску в резиденцията си в Русе.
Същевременно двамата дипломатично премълчават разликата между режимите - Румъния е по-тоталитарна, а България е по-лоялен партньор във Варшавския пакт.
Въпреки хармонията на повърхността, оста Чаушеску-Живков се оказва непродуктивна и временна. Единственият голям съвместен проект е построяването в средата на 50-те на Моста на дружбата над Дунав, който свързва румънския град Гюргево с Русе в България.
Отношенията се обтягат през 1980 г., когато Румъния решава да води самостоятелна външна политика и обявява опозиция на перестройката на Михаил Горбачов. Тогава двете балкански страни започват да разменят обвинения за замърсяване на околната среда.
Влошаващите се лични отношения между Живков и Чаушеску допринасят за разпадането на прятелските връзки между двете страни. Но в името на солидарността във Варшавския пакт режимът на Живков заглушава критиките към съседната страна, особено по отношение на химическото замърсяване, изхвърляно от румънски заводи по Дунав.
След смяната на режима през 1989 г. тези противоречия излизат на повърхността и околната среда се превръща в сериозен проблем.
Дори съвместната цел за присъединяване към ЕС не успява да сближи България и Румъния. Решението на Брюксел да отдели двете страни от останалите източноевропейски кандидати и да ги приеме заедно три години по-късно обрича София и Букурещ на нов вид партньорство.
Но години наред то прилича повече на съперничество и позитивни резултати от него започват да се забелязват едва напоследък.
ДВА СЪСЕДНИ НАРОДА, КОИТО НЕ СЕ ПОЗНАВАТ
През периода между 1998 и 2004 г. търговията между България и Румъния нараства седем пъти. Представителите на бизнеса в двете страни се оказват първите, които започват да преодоляват взаимните предубеждения.
"Първата ми среща с румънските ми колеги беше изненада. Очаквах едва ли не да видя брадати мъже в палта от овчи кожи", казва Емил Вучев, мениджър в българския офис на компанията за информационни технологии S&T.
"В действителност срещнах усъвършенствани хора с отличен английски и изискани маниери. По-късно открих, че и те са имали за мен същите подозрения, каквито аз за тях", казва той.
Журналистът Георги Календеров също е на мнение, че стената от взаимни подозрения, която дели България и Румъния, е последствие от всеобщото непознаване на културата и историята на другия народ.
"Ако двете нации се отнасят една към друга с известна надменност, то е защото не се познават", казва той и добавя, че повечето българи знаят повече за САЩ, отдалечени на хиляди километри, отколкото за страната, от която ги дели само Дунав.
И двата народа продължават да използват традиционните балкански стереотипи, които са подсилени в епохата на социализма, но често са с много по-стари корени.
Такива например са прякорите, които използват едни за други: румънците казват на българите cu capul mare, което означава твърдоглавци, докато българите наричат съседите си мамалигари - заради традиционния румънски качамак (мамалига), нарочен за бедняшка храна.
"Мислим за румънците точно същите неща, които те мислят за нас, смята Георги Календеров. Те разказват за нас същите вицове, които ние - за тях, само че там, където ние казваме "румънци", те слагат "българи".
Презрителните прякори отразяват различните истории на двата народа. Румънците силно държат на идентичността си на романи в морето от славяни. Българите от своя страна смятат румънците за крайно бедни селяни.
В историята двете страни са имали и сериозни териториални спорове, особено за Южна Добруджа, която Румъния завзема от България през 1913 г. и е принудена да й върне през 1940 г.
Почти няма разлика между стереотипите от преди век и днешните", отбелязва Даниел Каин от Института по история "Николае Йорга" в Букурещ.
Следвал в България, той смята, че е поразително колко малко знаят двата народа един за друг, като се има предвид от колко столетия са съседи. Неодобрението и предубежденията се разклащат през 80-те години, когато румънците, потърпевши от лишенията по време на режима на Чаушеску, започват да гледат с по-голяма симпатия към южните си съседи като по-либерални и по-развити.
Тъй като диктаторът решава да ликвидира външния дълг на страната, като ограничава яростно храната и потреблението на електроенергия, румънците в близост до границата започват да пресичат Дунава и да пазаруват в Русе. Те започват да гледат и българска телевизия, за да избегнат румънската, облъчваща ги с още по-смазваща от българската комунистическа пропаганда.
ДЕМОКРАЦИЯТА САМО ВЛОШАВА НЕЩАТА
Политическата свобода, която България и Румъния придобиват през 1989, парадоксално, спира затоплянето на отношенията. Трудните вътрешни реформи поглъщат цялата енергия на двете нации, като още повече ги раздалечават.
В опитите си да спечелят одобрението на ЕС и САЩ двете страни започват да обръщат все по-малко внимание една на друга. Медиите от всяка страна на границата публикуват най-вече негативна информация за икономическите и политическите проблеми на съседите.
Румънската преса налага представата за България като за бедна страна, която е зависима от финансовата помощ от ЕС. Това създава усещане за превъзходство и надменност в Румъния.
Българските медии от своя страна също се съсредоточават върху неуспехите на съседите, като ги отразяват с подобен тон на превъзходство. Една от шаблонните представи, които налагат, е, че Румъния оцелява само заради подкрепата на романските страни - Италия, Франция, Испания и Португалия.
По време на преговорите с ЕС например българските медии протестират срещу решението страната им да бъде в една група с Румъния, като твърдят, че нейният по-бавен напредък може да забави присъединяването на България към Съюза. Те коментират, че България тегли Румъния към ЕС.
По-късно те интерпретират негативно и края на преговорите между Букурещ и Брюксел. Според отзивите им Румъния се е подписала под възможно най-тежките условия, само и само да приключи преговорите с ЕС навреме.
Но на фона на негативизма и съперничеството двете нации все пак се озовават във все по-засилващо се сътрудничество и в процес на разрушаване на неадекватните и стереотипни представи една за друга.
"По време на първото си пътуване до Румъния си играх на една игра: "Открий десетте разлики." И стигнах до извода, че такива няма, поне не драматични. България може да има по-добри пътища, но Румъния например е с по-добри болници", казва Емил Вучев.

*Албена Шкодрова и Мариан Кириак са програмни директори на IWPR (Institute for War & Peace Reporting - Институт за военни и мирновременни репортажи) за София и Букурещ. Те са и директори за страните си на новосъздадената Балканска мрежа за разследващи репортажи, BIRN. Ваня Митева, журналист на свободна практика във Видин, сътрудничи при подготвянето на този текст, който "7 дни спорт" публикува със съкращения.

*Институтът за военни и мирновременни репортажи е базирана в Лондон независима некомерсиална организация, която поддържа местните медии и демократичните промени.