БРАТЯТА СЪРБИ
Първите месеци в колежа много ми помогнаха сърбите. Не знаех още добре английски. Но Йован Суботич и Драган Цицверич ме взеха под крилото си и шокът от новия живот не беше толкова голям. Първата си Коледа в САЩ изкарах в дома на сърбин. Никога няма да забравя миризмата на баница. Сякаш си бях вкъщи. На игрището Йован и Драган също бяха до мен. Тарторът на отбора ме удари с топка в главата. Никой не смееше дотогава да му каже нещо. Аз обаче се засилих и го блъснах в стената. Щяхме да се сбием. Другите ни разтърваха. Такава борба за надмощие е ежедневие във всички отбори. При черните момчета няма друг начин да получат образование и да ги забележат в НБА, затова са толкова напористи. Добре, че не ме приемат като бял американец, а като европеец. Отношението е малко по-добро, защото и аз съм от малцинството.
КОЛКО ПЪТИ МЕ ТРОШИХА
За 4 години игра в САЩ ми счупиха костица на стъпалото, носа, разбиха ми веждата (13 шева), изкълчиха ми пръст на ръката. Контузих се още на първата тренировка от предсезонната подготовка. Счупих костица на лявото стъпало, гипсираха ме за два месеца и изпуснах целия семестър. Като се възстанових, треньорът ми вика: "Ти играеше много по-здраво. Сега се плашиш." А мене наистина ме беше страх да не ме контузят отново. Защото после нямаше да си намеря университет.
Веждата ми пострада, когато един от чернокожите се завъртя на тренировка и ме прасна. Хубаво ме зашиха и не личи. Носът ми строшиха на последния мач за Каспър. В борба за топката противников играч ме удари с лакът. Премести ми носа вдясно. Чух едно "хряс". Веднага си хванах носа и го върнах на място. На другия ден докторът ми каза: "Добра работа си свършил. Ако не си го мръднал навреме, щеше да има операция." После играех с метална маска. Като се обаждах по телефона вкъщи, лъжех, че съм хремав, за да не се безпокоят. Имах на пръста ганглеон - доброкачествено образувание вследствие на изкълчена става. Изрязаха ми го през юли в Горна баня и вече съм добре.
АДАПТАЦИЯ
Студентите в "Каспър колидж" бяха 5000, предимно чернокожи, а градът е с 50 000 жители. Играх първата година в официалните мачове на отбора. На втората обаче треньорите сметнаха, че не съм се адаптирал достатъчно към стила и само тренирах. Можех да отида в друг колеж, но останах. Имах си приятелка. Смениха треньора на третата година и той ме пусна да играя. Тогава станахме шампиони на щата. Идваха съгледвачи на всеки мач. Имах няколко предложения, но от Уест Вирджиния Стейт Юнивърсити бяха най-настоятелни. Треньорът Корнелиус Джаксън ми се обаждаше всеки ден. Той е афроамериканец. Играл е в Германия и в Австрия. Заради семейството спрял рано с баскета и се прибрал при жена си и двете близначки. Казах си, че щом толкова много ме иска, значи ще играя. Така и стана. От общо 28 мача в 20 започнах титуляр и вкарвах средно по 11 точки. Втори съм по процент на стрелба от тройката. От нашия университет е излязъл първият чернокож играч в НБА - Ърл Лойд в отбора на Вашингтон Кепитълс през 50-те години на миналия век.
ПОД КРИЛОТО НА ТРЕНЬОРА
Много се сближихме с треньора Корнелиус Джаксън. Той направо ме осинови. Взе ме да живея в неговата къща. Даде ми стаята за гости. Жена му е бяла, а дъщеричките им са 4-годишни красавици с къдрици. Катерят ми се по раменете. Играем си. "Един ден, като станеш голям баскетболист, ще ми купиш билет и ще ме поканиш в България на почивка, за да ми се реваншираш", ми казва моят благодетел. Много е земен, сърдечен, обичлив. Посочва ми честно недостатъците и как да ги преодолея. Следобед ходим да тренираме само двамата в залата. По-хубаво нещо от това няма. Иска да съм по-агресивен в играта, да работя за бързина на пробива, да се движа долу ниско в защита. Харесва умението ми да стрелям и да подавам от всяко положение. Противниковите отбори пресират постоянно. Обикновено аз вкарвам топката, защото другите се паникьосват. А аз се оглеждам и като се ориентирам, подавам.
КАК ЗАЯКНАХ
Въпреки конкуренцията капитанът в университетския отбор ни окуражава да тренираме. Ако някой закъса в упражнението, той го бута отзад да тича по-бързо. Скачаме през препятствия, облечени с жилетки от олово, дърпаме ластици. В Америка се набляга на физическата подготовка. Искат да бъдем здрави, яки, за да играем по-агресивно. Когато отидох в САЩ, бях висок 196 см и тежах 88 кг. Сега съм 200 см и тежа 100 кг. Задължават ни да се храним 4 пъти на ден. Иначе не можем да издеяним на тежките тренировки. Който не ходи на обяд, тича за наказание, докато не му стане лошо. Ако разберат, че си ходил вечер на дискотека, пак следва наказание. Зависи какво си правил там. Един го изгониха за пиянство. Ние представяме училището и сме отговорни какво вършим.
МОМИЧЕТАТА
Момичета се навъртат постоянно около играчите в баскетболния отбор. С едно от тях ходех сериозно две години. Тя не беше мажоретка, а от женския тим на Каспър. Чернокожа е и мама не беше доволна. Малко расистка си пада. Разделихме се с гаджето, защото отидохме да учим на различни места. Сега в университета нямам сериозна връзка. Интересен съм на момичетата, защото съм от Европа. Харесва им акцентът, с който говоря. Като разберат, че съм от отбора, идват на мачовете и после ме чакат на изхода. Но мачовете завършват късно вечер. Взимам си поръчаната храна и се прибирам да почивам. Нямам време да се занасям с гаджета. Американките са по-различни от българките. Не ги интересува колко си богат, какви дрехи носиш. Гледат да си готин, да имаш чувство за хумор. Оценяват човека в теб, а не банковата ти сметка. Казват, че американците са материалисти, но не съм останал с такова впечатление.
УЧЕНИЕТО
Следвам политология. С тая специалност може да се работи в посолство, в правителство, в международни организации. Тази година ще завърша бакалавърска степен. Ако реша да продължа за магистър, ще уча право. Но е скъпо. В хубав университет таксата е над $ 20 000 на семестър, ако не играеш баскетбол. Сега съм на пълна стипендия, защото играя.
Р.Р. Ваканцията за Веско свърши и в понеделник той ще започне училище и ще се присъедини към отбора си.

МАРА КАЛЧЕВА