Витомир Саръиванов
Естествено, не отговарям. Не защото не разбирам какво ме питат, а защото съм адски обиден. Първо, от факта, че тя е дошла в нашата страна и ако трябва да се разбираме на собствените си езици, тя е тази, която трябва да научи български. И второ, заради надменността, която прочитам в очите й. Всичко в нея говори, че аз съм длъжен да я разбера и да я упътя. Сценката завършва с болезнено свитите ми устни и високо вдигнатата ръка по посока на магазина за детски играчки. Все пак възпитанието ми не позволява по-груба реакция. Но вътрешно ще се пръсна от яд. Заради унижението, заради наглото имперско чувство на превъзходство, което тази чужденка ми демонстрира само за няколко секунди. Заради това, че без да искам, аз се превърнах в част от цялото. В част от обществото на смачканите хора. Разбира се, това има своето нормално и логично обяснение. Никой не може за заличи 500-те години османско робство, нито последвалите ги 45 комунистически гнет. Време, през което българският народ е
бил бит, тъпкан и унижаван.
Време, през което му е втълпявана робска психика и той бавно и полека е свиквал с нея. Свиквал е да превива врат, да мълчи, да не протестира. Загубил е своя хъс, вяра и борбеност.
Всички тези неща блеснаха с нова ослепителна сила по време на мачовете от европейските клубни турнири. Представянето на българските челници може да бъде обобщено само с една дума - трагедия. Независимо че три от четирите състава запазиха шансове за класиране. Защото загубите на Левски и Локомотив (Пловдив) са обида за всички. Защото шансът няма да е вечно на рамото на Люпко Петрович. Защото широко афишираните амбиции на ЦСКА заслужаваха нещо повече от елементарната загуба от разхождащия се Ливърпул. Всичко това преминава през едно обяснение - това са клубовете от обществото на смачканите хора. Няма как да очакваме друго. Каква е разликата?
Нека караме поред. За двубоя на червените срещу европейския шампион е казано почти всичко. Даже повече от необходимото. Пак имаше типичното нашенско изхвърляне, пак духме бузи и пъчихме гърди, а след 90-те минути видяхме къде се намираме. И няма как да е иначе. Просто историята ни е отредила твърде задно място в театъра на еволюцията на човечеството. Какво ви говори годината 1876? Естествено, всеки българин знае, че точно тогава избухва Априлското въстание.
А знаете ли нещо за 1875? Сигурно, но не това, което искам да ви кажа. През въпросната година в Англия е създаден футболен клуб Блекбърн
Представяте ли си? По времето, когато у нас се е ходело с цървули и навуща, на Острова си създавали футболни отбори! При това ви давам за пример не тим от Лондон или Манчестър, а от едно доста забутано място на картата. За да стане разликата по-отчетлива. И сега, 130 години по-късно, разликата продължава да съществува. И тя пак не е в наша полза. Приказките за равностойна игра, за пропуснати възможности, за достойно представяне са само мехлем за наивници. Просто защото разликата между двата отбора във всяко отношение е като между цървулите и последния модел футболни обувки на "Адидас". Но това е напълно приемливо. Все пак един срещу друг застанаха петият в класирането на родината на играта, срещу шампиона на страната на смачканите хора. Момчетата от Анфийлд просто направиха това, което други бяха сторили многократно преди тях. Преминаха през Балканите, покориха ги и си заминаха.
И докато поражението на червените бе очаквано и напълно естествено, то загубата на другия български псевдогранд се превърна в поредното доказателство за невероятната криза. На клубовете, на футбола, на държавата. Страната, в която някакви смачкани хора цяло лято разиграват уникални сценки в жалката си битка за още по-смачканата власт. Страната, в която някакви смачкани хора избиват безжалостно други такива посред бял ден. Страната, в която някакви смачкани съдии срещу някакви смачкани банкноти могат да тълкуват законите така, както дяволът чете Евангелието. Е, тогава какво да искаме от смчканите ни футболни клубове? Посещението на Левски в Словения се превърна в поредния болезнен резил. Тоталният анонимник Публикум се нареди в "златния" списък на сините провали, редом до Олимпия, Беверен, Люцерн и ОФИ. И причината за провала не се крие в някакво чутовно превъзходство на съперника. Нито в по-добрата организация, нито в повечето пари. Крие се в мисленето.
Защото Словения е в Европа не само на хартия. А всякак. И дори само това бе достатъчно на домакините да надиграят българите на психологическия фронт. Защото момчетата от страната на смачканите хора играха смачкан футбол и постигнаха смачкан резултат. И дори и да успеят да елиминират съперника, горчилката ще си остане неоспорим факт. А още по-смачканото в цялата история е, че сините шефове продължават да смятат, че са свършили нещо, че имало отбор, че имало стил, че се създавали положения, че ако не били пропуските... Смачкани обяснения. Които няма да направят действителността по-различна и по-розова. А след поредното фиаско всички отново ще трябва да обърнат поглед към смачканото ни вътрешно първенство.
Бившите шампиони от Пловдив също станаха добър пример за смачкано самочувствие. На фона на Цървена звезда и Партизан белградският ОФК е нещо като Академик (София), сравнен с Левски и ЦСКА. Подобен вид отбори не би трябвало да са проблем за всеки уважаващ себе си състав. Обаче Локомотив не се вписа в това определение. Сърбите са чудна работа. По времето на комунизма Югославия имаше невероятната привилегия да се чувства близо до Европа. Нейните поданици работеха в чужбина, носеха валута в родината си и имаха оправдано високо самочувствие. След разпадането на федерацията последваха ужасяващи войни и пълен хаос. Нито смъртта, нито бомбардировките, нито беднотията обаче успяха да пречупят самочувствието на сърбите. И това им помага и до днес. Именно то беше в основата на успеха срещу тима от Лаута. Защото
играчите от Белград знаеха срещу кого излизат.
Знаеха, че това е отбор без увереност. Не защото от 30 години няма победа в Европа. А защото идва от страната на смачканите хора. Страна, в която (за разлика от Сърбия) успехите на колективните спортове са по-скоро моментни изригвания, отколкото традиция. Защото за това са необходими специални качества - взаимно уважение, жертвоготовност, взаимопомощ и прочие. Все неща, твърде далечни за смачканите хора. Които, подобно на героите от прекрасния филм "Кин-Дза-Дза", се интересуват само дали има КЦ, или каква е цената на гравицапата.
Единствения по-светъл лъч хвърли Литекс, при това благодарение на уникалния късмет на Люпко Петрович (пак сърбин). Оранжевите също демонстрираха типичната липса на самочувствие и увереност, пълната безпътица в решителни моменти и отсъствието на изявен лидер, който да води останалите. Но когато съдбата има свои любимци, тя се грижи за тях винаги и навсякъде - справка Димитър Пенев. Така е и с Петрович. Едва ли някой вярва, че неговата Цървена звезда беше най-силният отбор на континента през 1991 година. Но въпреки това именно сърбите станаха европейски клубни шампиони. Независимо от безспорните качества на Петрович, не можем да отречем и огромната роля на шанса в успехите му през годините. Този шанс дойде и в Ловеч, в самия край на мача с хърватския Риека. Точно тогава, когато не се виждаше как точно българите ще сломят съпротивата на дружно бранещите се гости. И благодарение на него надежда за класиране все още има. Стига, разбира се, момчетата на Петрович да избягат от "смачкания" синдром при гостуването в реванша. Което важи и за останалите ни тимове. Истина е, че самочувствието, вярата, убедеността се коват с години. Истина е обаче, че спортът е може би
най-добрата почва за посяването на новото мислене
На отърсването от страховете, от комплексите, от чувството за непълноценност. Защото само в спорта условията наистина са равни. И на теория побеждава по-добрият. Така че нашите представители в турнирите имат пред себе си важен тест. Да покажат, че спасението е възможно. Че има изход. Че не сме обречени да живеем вечно в смачканото общество. И трябва да го направят на всяка цена. Защото накъдето и да се обърнем, не виждаме спасение. Отвсякъде ни се усмихва все същата смачкана действителност.