За втори път след 2003 г. Томаж направи солов опит за прокарване на диретисима (директен маршрут, преодоляващ най-големите трудности) по Южната стена на Нанга Парбат. На 3 август след тежка борба с мокрия сняг, при която качваше средно по 20 м за 1 час ("нормата" над 8000 м е 100 м/ч), той стигна до 6400 м. Около 16 часа местно време ледът под краката му се продъни и той се оказа в
ледена пещера, която му послужи за бивак.
На следващия ден двучасово лутане го убеди, че няма път през лабиринта от сераци (огромни ледени отломки), и се върна до мястото на нощувката. 5 август не донесе промяна. Тогава се роди планът да слезе до 5900 м, където да бъде посрещнат от колегите си Алеш Козел и Стипе Божич (един от авторите на маршрута по Западния гребен на Еверест, изкачен досега само от словенци през 1979 г. и българи през 1984).
На следващия ден Томаж осъзна, че е в снежно-леден капан. Новият мокър и тежък сняг създаваше такава лавинна опасност, че той успя да слезе само до 5900 м. Алеш и Стипе въобще не рискуваха да тръгнат. Времето се развали окончателно. Ниски облаци и мъгли скриха стената. А дъждът - нещо толкова рядко над 5500 м, превърна в ад стоенето на Хумар в новата ледена бърлога. Той все още се шегуваше по радиото, че вятърът е отнесъл последния му чифт сухи чорапи. Но беше ясно, че няма да издържи дълго с мокри дрехи и спален чувал при минус 5 градуса нощем. Остана му само една бутилка газ.
Батериите на радиостанцията издъхнаха.
Не можеше да бъде чут, но слушаше обажданията от базовия лагер. Алеш, Стипе, лекарката Анда Пердан и журналистката от телевизия "ПОП" Майа Рош му четяха извадки от писмата до сайта humar.com. Техният брой стигна 5000 на ден, а оригиналните влизания - милион! В столицата Любляна бе свикан митинг в знак на благодарност за подкрепата от цял свят.
Вече беше ясно, че спасението може да дойде само от въздуха. Идеята бе подкрепена от Райнхолд Меснер, първия човек, изкачил всичките 14 осемхилядника, днес депутат от Европейския парламент. Както е известно, през 1970 той загуби брата си близнак Гюнтер след изкачване по Рупалската и слизане по Диамирската стена на Нанга Парбат. Организирането на акцията бе поето от външния министър на Словения Димитрий Рупел. В това няма нищо чудно. Страната залага на планинския туризъм и нейните алпинисти са сред най-добрите в света от 30 г. Националният герб на Словения представлява изображение на връх Триглав, най-високия връх на Юлийските Алпи. Казаното в известна степен обяснява
липсата на внимание към пристигането на Левски за мача с Публикум.
То беше на 9 август, когато вниманието на страната и медиите беше приковано от Томаж Хумар на Нанга Парбат.
Когато спасителната акция стартира, на заден план отидоха всички политически, верски и културни различия. Тъй като Нанга Парбат е в размирната провинция Джаму и Кашмир, за която Индия и Пакистан водят необявена война от 70-те години на ХХ век, бе необходимо специално разрешение от министър-председателите на двете страни. И те го дадоха незабавно. От пакистанска страна се ангажираха министрите на външните и вътрешните работи Кхурашид Махмуд Касури и Афтаб Ахмед Хан Шерпао, шефовете на Алпийския клуб на Пакистан полковник Мансур Хюсеин и легендарният Назир Сабир, изкачил К-2 с Меснер. Швейцария изпрати двама пилоти от Air Zermatt rescue (Службата за въздушнно спасяване в Цермат) - Бруно Йелк и Курт Лаубер, специалисти по сваляне на пострадали от големи стени.
На 8 и 9 август бяха направени първите опити за спасяване на Томаж. Провалиха ги мъглата и ниските облаци. Напрежението стигна кулминацията си, защото стана ясно, че обезводненият и недохранен организъм на Томаж няма да издържи още дълго. Затова в 4,30 часа, с изгрева на 10 август, донесъл първия ясен ден от седмица, екипажите на полк. Убаиб, майор Наим, полк. Рашид Ула Баиг и майор Халид излетяха, без да губят секунда. Ревът на двигателите им означваше край на мъчителното очакване.
ПЕТЪР АТАНАСОВ