Елин Рахнев

"И сега какво? Ще напишеш, че сте играли като равни, че сте опазили идеята, илюзията, мечтата ЦСКА, дрън-дрън..., че Ибрахима ги е направил луди и още някакви подобни глупости. Болни мозъци сте, много болни." Второ обаждане: "Не видя ли, че те просто се разхождаха, а ако бяха започнали да играят, а...? Представяш ли си какъв щеше да бъде резултатът, поне два пъти по толкова. Не два пъти, а три пъти." Трето обаждане: "И с Ливърпул 17 000 продадени билета - това ли ви е голямата публика, дето всеки ден я разнасяте по вестниците? Видяхте ли се колко струвате, а...? Само големи приказки и нищо друго." Четвърто обаждане: "ЦСКА изиграл велик мач! Кое му е великото? Едно нещо ми кажи, което му е великото. Те си направиха една добра контрола и толкова. Малко се поразкършиха. Всичко останало е интерпретация по темата." Пето обаждане: "И повече не си отваряйте устите, нито се правете на евробойци, нито на не знам си какви си. Не видя ли как се панираха? На половината им се схванаха краката. Това ли са евробойците? Ами те, ако искаха, можеха въобще да не ви дадат да дишате..."
И така - след мача в сряда. Още поне десет подобни обаждания. И всичките в тази тоналност и лексика. Обаждания, на които в първия момент можеш единствено да кажеш "Що не си гледаш работа" или нещо малко по-твърдо. Обаждания, в които е събрана някаква омраза.
Нещо стаено се отпушва, тапата гръмва.
Или усещаш как разцъфват черни рози някъде до теб. Или казано по друг начин - много, много глупаво българско чувство за хумор. Направо гадно. Точно когато се чувстваш ранен или объркан. Или дори когато изобщо не ти се говори. И после какво може да направиш? Да се прибереш, да си пуснеш някаква твоя музика, да се оставиш в акордите и да продължиш живота си така. Например добрия стар Синатра. На другия ден пак да отидеш на стадиона, дори пак да играеш с Ливърпул и пак да повярваш, че можеш да победиш. И това чувство никой не може да ти отнеме. Нито тъпите обаждания, нито някой, който ти подвиква по улиците, нито философските анализи за мача. Никой. То е изконно. Без него ще си оглозган, безсмислен, ще бъдеш една лоена топка, мърдаща по улиците. Ще преживяваш живота си между шефа и мечтата си за последен писък бяла техника. Как ще отидеш на море и планина през отпуската. Или евентуално как ще си отрежеш главата в петък вечерта, защото в събота можеш да се наспиш и онзи боклук - шефът ти, няма да ти дудне на главата. Само това чувство може да те спаси от цялата тази сивота.
В сряда вечерта ЦСКА опази това чувство. Всички, които обичаме този отбор, предварително знаехме, че единствено това ще бъде важното. Че границата е толкова фина и деликатна и
може някак всичко да рухне пред очите ни.
И някак много набързо толкова много неща, опазвани през годините, да отидат на майната си за 90 минути. Защото има точно такива мачове, в които резултатът не е важен. Но всичко около него е страшно важно. И точно в такива моменти сякаш заставаш пред огледалото и се наблюдаваш. Дали си остарял, дали си помъдрял, дали си запазил нещо детско в себе си, започваш ли да побеляваш. И въобще какво ти се е случило в последно време. Ливърпул беше това огледало, и то с лупа. И имам чувството, че абсолютно всичко се видя. Толкова ясно, с всички малки, едва забележими детайли. Не остана нищо скрито.
И ЦСКА наистина няма от какво да се срамува. И всеки, който би казал обратното, вероятно има тежък екзистенциален проблем. Но в това огледало може би най-изразителното нещо, което се видя, е мъдростта. Тя присъстваше през всичките минути на терена и около него. А мъдростта е нещо много хубаво. През нея всичко е доста по-лесно, по-възможно. Но най-вече си узрял да сътворяваш, не се притесняваш от нищо. И оттук нататък, с който и да се паднеш за някаква поредна Лига, въобще няма да ти пука. Напротив, ще го приемеш спокойно, естествено. Ще отпаднат всички излишни притеснения.
Ето, може би и затова мачът с Ливърпул беше прекрасна контрола. Да, тя сложи по лицето на отбора още няколко бръчки, косата леко се прошари. Но пък,
от друга страна, заздрави душата.
Изряза като със скалпел всичко, атрофирало в нея. И я направи жизнена, разшири параметрите й.
След този мач просто ще се чувстваме по съвсем различен начин. Много, много по-възможни за бъдещето. И най-важното - по-здрави и мислещи.
Малко преди началото се запознах със Станислав - дете на мой приятел. Съвсем малко хлапе, облечено от глава до пети като ултрас. Непрекъснато си мислех какво ли е усещането, какво ли чувства, какво си мисли. Дава ли си сметка изобщо, че това е Ливърпул - отбор много специален за повечето от нас. Че е натоварен с толкова много смисли, философия и какво ли още не. Че наистина сме броили тези 23 години, сякаш ден по ден, минута по минута. Разбира се, че не. Но по-късно си казах, че не му е и необходимо. Трябва му единствено и само да си обича ЦСКА и след 23 години, когато неговият любим отбор играе някъде по света. За онези, другите фенове, това винаги да бъде специалният мач. Не знам дали е възможно, но би ми се искало. И защо пък не!?
Позволявам си да се надявам, че в сряда вечерта ЦСКА затвори един период от своето съществуване. През него се случиха страшно много неща - и хубави, и лоши, и прекрасни, и безсмислени. Но така е във всеки жив организъм. Съвършенството съществува единствено за да можеш да се стремиш към него, за нищо друго. И оттук нататък оправданията трябва да стават все по-малко. Влизането в групите на УЕФА е нещо съвсем нормално. А през другата година Шампионската лига - нещо съвсем логично. В този смисъл мачът с Ливърпул бе едно от най-хубавите и най-важни неща в новата история на отбора. Точно този мач беше жизнено необходим, за да започнем бавно, но сигурно да се завръщаме там, където сме били.
А ние винаги сме имали място в добрата стара Европа.