Футболната кариера на Динко Дерменджиев - Чико е известна на всички. И малки, и големи са чували за головете и мачовете на легендата на Ботев. Малцина обаче знаят детските истории на Дерменджиев. Бившият национал се съгласи да разкаже пред "7 дни спорт" куп любопитни неща от ученическите си години в Пловдив през 50-те, наситени с бели и емоции.
МИТКО ПАНАГЮРЧЕТО
Израснал съм в Кършияка, близо до гара Филипово. Както Гунди е от краен квартал - Редута, така и аз. Родът ми е от Панагюрище. Имам страхотно родословно дърво. Прадядо ми Димитър, чието име нося, е участвал в Априлското въстание. Роднините ми са крили Левски, когато той е идвал в Панагюрище по комитетските работи. През 1936 г. семейството ми се мести в Пловдив. Арменец фабрикант на име Захарян кани майка ми Елена да основе килимарска фабрика в града. Баща ми Цвятко бе железничар. Майка ми започва организирането на фабриката, която се е намирала в сградата на бившата ортопедия, близо до хотел "Лайпциг". Може да се каже, че съм се родил малко случайно. Майка ми дълго време имала непрекъснати болки в главата. Ходила при всякакви лекари, докато един от тях й казал: "Като родиш едно дете, ще ти мине." Така се появявам на бял свят. В детството ми в махалата ми викаха Митко Панагюрчето. Ядосвах се много: "Аз съм пловдивчанин, кака ми е панагюрка." Баба ми Тонка, която бе много властна жена, но ми прощаваше всичко, ми викаше на галено Динко. Всъщност в основното училище "Йордан Йовков" се водех с името Димитър Цветков Дерменджиев. Когато тръгнаха да ме записват в гимназия "Яворов", извадиха кръщелното ми. И се оказа, че в него съм писан Динко, по настояване на баба. Беше ми малко неестествено и трудно, докато свикна с името си. Иначе имах невероятно детство. Бях много палав. Спомням си, че семейството ми в по-късните години криеше няколко уникални снимки на царското семейство. Задължително преди лягане казвахме молитва. На 6-7 години се разболявам от малария. Животът ми е бил на косъм, едва са ме спасили. Родителите ми с големи трудности намират хинин и с него ме излекуват.
БЕЛИТЕ НА ТОМ СОЙЕР ОТ КЪРШИЯКА
Въобще не обичах да уча. Непрекъснато бях навън. Бяхме 15-16 деца в махалата, неразделни от сутрин до вечер. Постоянно обикаляхме Правата вада, новия канал и Марица. Плувам добре от 10-годишен. Като малък мечтаех нашите да ми купят колело. С три гуми, казвахме му "сядано колело". Но бяха трудни години и не ме огря. Когато се роди синът ми Цецо, първото нещо, което му купих, бе колело.
Някъде във втори-трети клас се зароди интересът ми към футбола и по-специално към вратарството. По футбола ни запали бившият играч на Марица и Локо Момчил Георгиев. Беше по-голям от нас и ни водеше на мачове. Исках да стана вратар като Джони Найденов, Данчо Йосифов от Славия и като Кекеманов от Ботев. В училище "Йовков" бях все на вратата. Правех плонжове на цимента. Бях много пъргав, динамичен и темпераментен. Винаги потенциално бях готов да ям бой от учителите. Един ден, бяхме чавдарчета, ни заведоха на някаква манифестация. Докато стояхме в строя, реших да се науча да свиря с уста. Пробвах няколко пъти и успях. Свирнах здраво. Моментално дойде учителката ни Коларова, беше много зла. Отнесох голямо шамаросване, но кипях от радост, защото се бях научил да свиря. Винаги когато направех беля, Коларова ме изправяше до стената и идваше да ме рита в краката. Тя замахне, аз отскоча. От шутовете й стената бе изровена. Даже веднъж нарочно застанах пред печката на дърва и въглища, с която се отопляваше училищната стая. Учителката замахна с крак, аз се отстраних и Коларова проби тенекията на печката с обувките си с тъпо бомбе, подобни на тези, които и сега са на мода. Някъде от онези години е и прякорът ми Чико. Имаше един филм - "Тигърът Акбар", в който имаше маймунка на име Чико. Имитирахме маймунката със съучениците ми, явно съм се справял добре. Точно тогава и Леа Иванова изпя песента "Чико от Пуерто Рико" и оттам тръгна прякорът ми. С приятелите ми пробвахме всичко, бях като Том Сойер на Марк Твен. Но всички ме обичаха, въпреки че бях палав. Повечето ми съученици имаха заради мен единици за подсказване. Иначе правех най-добрите парцалени топки в махалата. Режех чорапите на майка и баба. Правех по 10 топки. Скъсаме едната, в игра влиза другата. А вечер ги ремонтирах. В събота и неделя винаги си правехме състезания на 21.
ДА ОТКАЖЕШ НА БРАТЯ МЕЧКАРОВИ
Спомням си и друга интересна история от училище. Бяхме втора смяна и имахме шести час. Чудим се какво да направим, за да избягаме. Качих се на един стол, отвъртях крушката и подложих стотинка и хартия. Дойде учителката, но усети, че нещо не е наред, защото в другите стаи светеше. Премести ни в друга стая, а междувременно една съученичка ни издала. Дойде директорът, беше бесен. "Знаем кой е, да си признае", казва той. Аз мълча. Той стоя, стоя, пък като ми отвъртя един шамар, направо си залепих главата на чина. Майка ми винаги се прибираше болна от родителските срещи заради мен, защото сестра ми беше пълна отличничка. По-късно класната и директорът се наговориха. Подковали началника на милицията и той ме привика в управлението, което бе срещу училище. Човекът ме сплаши здраво, но аз си продължих в същия дух. Поне научих от родителите си максимата "Не кради и не лъжи" и винаги съм я спазвал. Историите ми продължиха и в гимназията. В "Яворов" имахме страхотен учител по физкултура, казваше се Данчо Даракиев. Той ме използваше за всичко - и в леката атлетика, и в състезанията по гимнастика. Тогава вече тренирах и футбол в Марица, а Даракиев все ми забраняваше да ходя там. На 14 години бях републикански шампион по акробатика. Имам и покрит първи разряд по спортна гимнастика. Даже прочутите по-късно братя Мечкарови не можеха да правят неща като мен. Искаха да ме включат в трупата си в цирка. Аз отказах, но явно бях програмиран за спорта. С какъвто и да се бях захванал, щях да стигна ниво.
СЪСТЕЗАНИЯТА С ГУНДИ
По-късно любовта ми към футбола надделя и изоставих гимнастиката. Но преди това за първото място на републиканското в "Кайлъка" (Плевен) ми подариха раница. Редовно ходех да гледам гимнастиците, когато идваха да тренират в Пловдив. Наслаждавах се на Велик Капсъзов. А и те - големите, ме пускаха да показвам това-онова. В Кършияка имаше 4 секции. Редовно вървяха импровизирани турнири по футбол. Играехме малки и големи. Аз бях и вратар, и халф, и нападател. Всички искаха да съм в техния отбор. Веднъж даже дойдоха циганите от Шекер махала. Бяха цяла делегация. Искаха да пазя на вратата на техния отбор. И им пазих, а и те много ме обичаха. От гимнастиката бях развил страхотно чувство за баланс. Георги Аспарухов имаше същото. Той винаги е имал симпатии към мен. Редовно в националния отбор с Гунди си правехме състезания - вземаме дълга пръчка и с нея балансираме върху носовете си. Постепенно скъсяваме пръчката. Колкото по-къса е, толкова по-трудно се балансира. Винаги Гунди ме побеждаваше в крайната фаза. Но не сме се състезавали на вързано, правехме го просто така - приятелски.
КАК СТИГНАХМЕ ДО БОЙ С БОНЕВ
Преди квалификацията с Полша през пролетта на 1968 г. едва не се сбихме с Христо Бонев. Събраха ни на 15-дневен лагер в Долна баня. После бяхме в хотела на стадион "Народна армия" преди мача. Няма лукс, военна работа, скъсани чаршафи и жега. Бяхме в стая с Гунди и със Зума. Излизаме на разходка сутринта преди мача край кортовете в Борисовата градина. Още от закуската Бонев непрекъснато се шегуваше с мен. Той обичаше да се бъзика и не млъкваше. Изнервих се много и му теглих майните. "Тук все говориш, а на терена мълчиш", му казах. Моментално налетя да се бие, но ни разтърваха. Мина разборът, прибираме се в стаята. Бонев и Гунди седнаха да играят карти. Гунди ме кани няколко пъти да седна с тях. Аз съм се завил с един скъсан чаршаф, обърнал съм се към стената и мълча. Тръгнахме за мача скарани и разделени. Почва се. Извеждат Зума, той прибира топката в типичен стил и вкарва на Томашевски за 1:0. Хукна към центъра, подгоних го и аз. Прегърнахме се и си казахме: "Не се сърди, каквото било - било." После вкарах и аз, Пената и Гунди също отбелязаха по един гол . И бихме големия отбор на Полша с Дейна и Любански с 4:1.

НИКОЛАЙ СТОЯНОВ