Гордън Уодъл

Знаменитата фраза от “Смело Сърце” витаеше във въздуха над “Хемпдън”, сякаш изречена от самия Господ. “Кажете на враговете ни, че могат да отнемат живота ни, но не и свободата ни.”
И те никога няма да отнемат нашето място в Португалия, не и с още 90 минути като тези, на които станахме свидетели в събота.
90 великолепни, страстни, сърцераздирателни минути, изпълнени с онзи футбол, за който Шотландия жадуваше толкова отдавна.
Окей, сега сме едва на почивката. Окей, преднината ни е крехка. Окей, Окей, Окей.
Достатъчно ли е сторено? Не. Но още 90 минути от същото ще бъдат напълно достатъчни.
Минута и 20 секунди. Толкова ми трябваха, за да разбера. Всички въпросителни, всички съмнения и тревоги си заминаха за 80 секунди. Пол Диков, съборен от Едгар Давидс. Забравете за каквото и да е страхопочитание пред суперзвездата на Ювентус. Диков се изправи и го засипа с дъжд от ругатни. И с право.
После, пет минути по-късно, Макфадън бе съборен от Яп Стам в пеналта. Абсолютно същата реакция. Шотландецът побърза да стане и да си разчисти сметките. Заври си го твоето Лацио знаеш къде, голямо момче. Във физическо отношение предимството на канарата Стам може и да е очевидно, но що се касае до сърце, смелост, страст и огън, лично аз винаги бих заложил на момчето от Глазгоу.
Тези два миниепизода ме накараха да повярвам, макар че по принцип едва ли си заслужава да ги споменаваме в общия контекст. Но тези щрихи показаха красноречиво какво си мислеха шотландските момчета за големите репутации на холандците. Нищо, ето какво!
Вижте тимовия лист на “лалетата” и да, ще умрете от страх. Дори резервната им скамейка е като справочник “Кой кой е” в сравнение с нашето “Кой е пък този”. Но нашите момчета не гледаха протокола, те просто ги погледнаха в очите и видяха един отбор без душа. Един отбор, съставен от играчи с талант, но труп като цяло. Без туптящо сърце, без апетит.
Какъв контраст с момчетата на Берти! Още от последните звуци на “Цветето на Шотландия” домакините се показаха като един отбор, без страх.
Дарън Флечър? Какво да кажем за него? Той е на 19, за бога, но се представи, сякаш е играл на подобни сцени поне десет години. Бързина, техника, поглед, пас - той има всичко.
Бари Фъргюсън? Онези, които се съмняваха, нека спрат. Той командваше парада, игра със самочувствие и увереност, точно както обещаваше.
Пол Диков и Нийл Маккан? Стам, Франк де Бур и компания вероятно са ги гледали и са си мислили, че ще ги размажат като мухи. Ха-ха! Към края на 90-те минути на оранжевите вероятно им е прилошавало дори само при вида им. Те бяха навсякъде. Те гонеха, тичаха, хапеха, жилеха.
А Фади си е просто Фади. Той плува в международните мачове като патица във вода. Голът му бе красив. След отличното двойно подаване с Флечър той мислеше само за едно - как да прати топката във вратата. Забравете рикошета в крака на Де Бур, ударът така или иначе щеше да влезе.
Но да се спрем по-специално върху Крисчън Дейли. Вярно, Берти Фогтс заслужава да му свалим шапка за брилянтната тактика. Германецът прати играча на Уест Хем срещу Патрик Клуйверт, който игра зад гърба на Рууд ван Нистелрой. Едно е обаче да решиш къде трябва да играе даден футболист, по-трудното е да излезеш на терена и да изпълниш поставената задача. И Дейли, в 50-ия си мач за Шотландия, бе непоклатим. Той се залепи за холандеца като пиявица и не го остави да диша спокойно. Справи се толкова добре, че когато през второто полувреме Адвокаат реши да направи смяна, Клуйверт се хвърли към страничната линия като спринтьор на 100 метра. Той се затича по-бързо, отколкото в целия мач, а дори не беше този, който трябваше да напусне терена! Ако Дики не го бе върнал, холандецът щеше да продължи спринта си и на улицата извън стадиона. И можете да се обзаложите, че Дейли щеше да го следва най-много на половин крачка. Единствената черна точка за защитника бе глупавият жълт картон, получен за ритане на топката при спряла игра, който го вади от реванша. Но въпреки че игра само в половината от целия двубой, той може да седи на трибуните, знаейки, че е сторил каквото е трябвало и нещичко отгоре.
А може би не е справедливо да открояваме когото и да било. Защото всички шотландци играха като героите, които търсехме. И дори когато холандците упражниха своя отчаян натиск, беше страхотно да гледаме как домакините се хвърляха в отбрана. Е, да, имаше и тревожни моменти. Но след последния сигнал? Не беше облекчение онова, което заля трибуните, а гордост и радост.
Казват, че букмейкърите никога не бъркат, но в неделя сутринта някои със сигурност не са били в най-добро разположение на духа. 4/1 за победа на Шотландия? У дома? На стадион, където тимът не е губил официален мач от четири години? Срещу съперник със сърце колкото грахово зърно?
Добре, може би шотландците трябваше да вкарат втори гол. Холандците със сигурност си мислят, че могат да обърнат резултата в собствения си дом. Но спомнете си само как се чувствахме, когато си тръгвахме от “Хемпдън” преди 4 години след първия бараж с Англия, знаейки, че вече сме изпуснали своя шанс. После помислете как се чувствахте в събота, тръгвайки си от “Хемпдън”, високи сякаш по три метра.
Вярно, половината битка все още предстои, но единственото, от което Шотландия трябва да се страхува, е самият страх.